през картонено стъкло очите им

на събирачите на картонени кутии ще покажа

смъртта на пеперудите

разсейките на рака по крилата

праха полепващ по сълзите на погребение - чуйте

клепалото

не пали свещ в ръката на бъдещето в миналото

времето остава свежа утрин

за всички отиващи на работа със мисълта

че лятната почивка е на ъгъла излязал

споменът

на сцената

в опаковъчния мизансцен причаква

делничният шум коли мотори

пешеходци и само

черна лента на ревера предусеща

актьора в главна роля той е

образ

събирателен

на ден свърнал

край кафенето през лятото около масите момичета

очи прикрили зад евтино матирано стъкло

на очила отпиващи от фрешове - кутийки тя

скършена

на стол

на възраст от сребро

как ли попаднала на мястото какво ли значи то за нея

вулгарност някаква срама в очите ù

стотинките в протрито портмоне

погледа погледа погледа

упокойно

думите се взират в бръчките ù слушат

радостната врява на мъртвите във бъдещето продължително

без панделка подарък в настоящата

литийност на бита сервитьорките

подозират

само бедните пиещите по кафе без захар

и сметана тя притеснено бърза има да догонва

погребение децата не трябва

да разочарова сълзите им чакат

нетърпеливо и става

да плати

един обол

колкото паричката във рейса

за пенсионери с намаление но

трябва картата си да покаже иначе

ще спре световният прогрес и

по-важно заплатите на шофьорите от гр. транспорт

една сребърна монета

под езика

един живот не стига

един звук обявява края му

един лъч го рисува върху мрамора

една вехта снимка в албума за внуците - всичко

една обич

в кутия

Dance Macabre

Тогава

не очаквах никого звънеца

ме уплаши иззвъня настойчиво бях

сам в шпионката видях я на възраст

(обаче с огън във очите) непоколебимо

държеше папка със квитанции дете

със болест някаква от всеки само

левче аз имах два това бе всичко поисках

да ми върне ресто нямала

усмихна ми се с укор гузен

се разделих с каквото беше мое

с облекчение

“Довиждане.”

Довиждане.

(aufniemersehen)

С облекчение вратата бързо

се затвори и стъпките

по стълбите не чух

а само си повтарях:

О, Господи, защо държиш във клетка

бялата си лястовица?

Данс Рус

Уилям Карлос Уилямз

Ако когато жена ми спи

и бебето и Катлин

също

слънцето огнено-бял диск е

в копринени мъгли

над бляскави дървета, -

ако в северната стая

танцувам гол, гротескно

пред огледалото

размахвайки риза около главата

и тихо сам си пея:

“Самотен съм, самотен,

роден съм, за да съм самотен,

и най-добре съм си така!”

Ако се възхищавам на ръцете си, лицето,

на хълбоците и бедрата

сред сенки издължени, жълти, -

Кой тогава би оспорил че не съм

добрият дух на мойта къща?

Уилиъм Карлос Уилиъмс

Според Брьогел

когато падна Икар

бе пролет

един селянин ореше

нивата си

целият блясък

на годината

бе буден и пламтеше

близо

ръбът на морето

обсебен от

себе си

се потеше на слънцето

топящо

восъка на крилата

незабележимо

близо до брега

се чу

почти недоловимо плисък

и това бе

Икар който се давеше

Не всяка бъдеща поезия е

Не като кукувицата -

децата ти

в чуждото гнездо

да раснат.

Не и да стиснеш

небето в шепата си -

своята шепа – небе

за дъждовни дни.

Не като гръм

да удариш

молещите се

за капка

тишина.

Не...поезията е винаги

в тревожното очакване

да бъдеш

сполетян от стих...

в сравнение

като жена разголена - плътта ти

като мъжа първичен - похотта

като осмислената глупост любовта ти

като притворни думи сладостта

като дете невинна радостта ти

като фасадата на празен дом греха

като звука на кухо лудостта ти

като капка чиста мисълта

като цвета на лудост в любовта ми

сладостта слeпee за греха

като фасадата на дом в плътта ми

мисълта си спомня радостта

първична похотлива и притворна

като жена разголена пред мъж

празна осмислена невинна

като капката отхвърлена от дъжд

На сляпото момиче със любов

Отваря утрото прозореца,

небето

е околосветско пътешествие,

разказвано от тихия прибой.

Цветя, градини, бряг и капчици в косите

въртят стрелките на часовника. Навътре,

чайките прелитат като шлейф над

сватбената рокля на платната…

“Да, видях ги, стига.” Гласът и грейна на лицето.

И Слънцето изгря.

Дори и аз видях го, макар че съм слепец.

Но тя не знае…Тихо!

Празнота

Когато дойде есента,

улиците на Пловдив остават сами,

не се пресичат, всяка води нанякъде и

само тя си знае къде и защо.

Птиците отсъстват в душите, макар

някои от тях все още да се стрелкат

в битието. Парковете онемяват, само вятърът

поскърцва люлките. Децата са вече на

училище, а родители им се готвят

за зимата, пишат домашни по семеен

бюджет, мислят интензивно за тежките

сметки за тока и парното. Завръщат се

от жегата и водата, за да отиват на работа.

Когато есента е при нас, рутината и

жълтите листа блестят от сълзата,

която някои ще пролеят по лятото.

Усещаш вече , как празнотата те изпълва

до самия ръб и само една дъждовна капка е

достатъчна, за да прелее.

И тогава разбираш, че тя никога не е

съществувала.