Фатум: три нощи

Престъпи прага на извечно премълчаваното
Със вик изтръгна тишината.
Корените писнаха.
И във листа се изродиха.

“Виновен”, заседателите
изкрещяха -
(и те са хора) -
в усмивките им облекчение
разцъфна.
Алибито изпрели…

На кули сринати
осъдили езиците.

“Да влязат думите”, изрекоха,
мълчанието назад избутали.

Той, вместо път към другите,
избра към себе си да тръгне.

Да търси кулите в душата си,
и да премери на езика корена.

И влезе в стаята,
където си стоеше,
отрязано,
дървото на познанието.

А после, от ябълката яде...


-------------------------------------------------------------------------------------------------
Трите мойри - Клото, Лахезис и Атропа, дъщери на Зевс и Темида – според гръцката митология са се появявали три нощи сред раждането на дете, за да определят съдбата му. Клото е изпридала нишката на съдбата, Лахезис я е измервала, а Атропа я е отрязвала, определяйки начина, по който човекът ще умре.

Антракт за чудо

“Бе домът геометрия, скочила
в зеленината глухоняма на парк,
чийто статуи - хора без ключ - сешляеха по алеи, лишени от кривина”

Спомен
Йосиф Бродски


На преден план -
все по-засилващият се бумтеж на печката
откроява непреодолимата мания за величие
на хапещия студ.

Топлината изгризва тапетите с нокти,
заличава следите си по стените
на влюбената стая, останала гола.

Пристъпва маса със скромна покривка,
прислонила няколко
забравени гънки,
едва ли някога обект на обожанието,
но друго липсва.

В ъгъла,
едно легло внася дисхармония
в крехкия баланс на стоплените мисли
и измръзналата ръка.

Да полегне
преди ръката на чашата да го шамароса.

Видението е кратко (като всяко такова),
недостъпен блян, само мечта -
тази бедна стая, изпълнена с мъка,
с очакване, с изгризани нокти,
с толкова много бъдеще...
предопределено да отмине...,

...както всяко чудо - за три вечности.

Тишината пее

Този стих отново любовта визира,
като тъмен спомен с трясък праг престъпил,
и с юмрук, неканен, пак по масата ударил.

По зандани мрачни бе натирен нявга,
но в житата на живота сянката му дълга,
помрачи заекващия ритъм на жътваря.

А юмрукът вече няма тази сила,
във съда на спомените ми отрича
някога да е събарял масата на пиршеството.

Бях дотук със приема на шумни гости,
чакам само тишината да попее,
как престъпно любовта помилвах.

Спомен за пейзаж

От онзи отронен лист
разцъфтяваше есента в облаците.
Помниш ли, крехките думи изгубихме
сред тревите от снежинки,
по пътеката, която газехме,
в очакване на кокичетата?...

Стихът тактуваше пролетта,
свит някъде из мизансцена на
митингуващата зима;
пръстите на едната му ръка
стискаха римата,
в шепата на другата
ръкопляскаше вятърът.

Помня как внезапно,
семето на лятото
метна мълния и
пороят хекзаметри
измокри до кости
треперещия лист.

Морето гледаше

Не, не, брегът не бе така Прокрустов.
вълните не толкова
възвишени.
Не толкова.

Но другото, нима ни стигаше?
Различието за боговете е,
страстта - единственото оправдание
за простосмъртните

но не дотам – да оправдае стъпките.
Амнезията е диагнозата на
пясъка, но не е във природата му
да лекува.

Страстта е кратка –същността ù е
в забравата, без нея ще е друго,
по-различна ще е мисълта ù
за брега

и ще нехае за Прокруст.
И ще ликува, високите вълни
обяздвала, божествена, но не емоция,
а само вечен спомен за човешкото,
но не за хората.

Дълбоко във душите си усещаме -
само на морето
позволено е
безучастно да остане…

Краят на дъжда

Пада тишина.
Устните изпръхнали
от щастие.
В чадъра свиваш
останалото от дъждовни
облаци,
като във торбичка
от вечеря в ресторант.

И заспиваш със прозореца
отворен.