Тишината пее

Този стих отново любовта визира,
като тъмен спомен с трясък праг престъпил,
и с юмрук, неканен, пак по масата ударил.

По зандани мрачни бе натирен нявга,
но в житата на живота сянката му дълга,
помрачи заекващия ритъм на жътваря.

А юмрукът вече няма тази сила,
във съда на спомените ми отрича
някога да е събарял масата на пиршеството.

Бях дотук със приема на шумни гости,
чакам само тишината да попее,
как престъпно любовта помилвах.