Белотата на листа

“…and yet so mystical and well nigh
ineffable was it, that I almost despair of
putting it in a comprehensible form.
It was the whiteness of the whale
that above all things appalled me.”

Moby Dick,
The Whiteness of the Whale



Този лист беше празен.
Преди да напиша тези няколко думи,
той дори не подозираше, че съществува...
Камо ли, че бе празен..., може би, дори бял...
С изписването на все повече думи,
листът ми навярно страда, както всички хора,
от ежедневна, екзистенциална самота, защото
колкото повече казва, толкова по-малко
има какво да каже, и толкова по-малко избор има с
напредването на редовете надолу.
Листът става все по-несвободен и все
по-общителен (в смисъл - лесен за разгадаване),
наглед по-прост и по-достъпен и...
по-затворен.

Някои правят сравнението– листът е подобен на
рано паднал сняг по пътеките през зимата –
(неупотребен от стъпките на хората),
плашещ и примамващ,
очакващ интерпретацията на рутината на крачките
и надеждата за неясната им посока, както и за
един астролог, който ще я разгадае или осъди...

Белотата.
Навярно тя е възможно
следствие от самоосъзнаването на листа,
(макар и да остава в действителност между редовете му,
ничия територия),

макар и тя да е само в очакването, че
все по-нарастващата депресия от
изписването на празнотата на листа
ще бъде излекувана от нечий
гениален прочит,...
или (по-вероятно)

от нечие сърце.