Душата ми е вехта книга

Душата ми е вехта книга,
ранимо, сùротно дете,
но ти не бой се, отгърни я,
тя с нежни страници зове...
И краищата пожълтели
ще галят твоите ръце,
по устните ти закопнели
ще бягат мойте редове.

Душата ми е вехта книга,
събира прах и стон, и свян,
до болка в края си достига,
но ти не тръгвай изтерзан.
А пак полека остави я,
в познатия ù тих ландшафт,
до други болки да се свие,
на стария прашасал рафт.

Душата ми е вехта книга
и всеки прах ще надживей,
и с всеки прочит ще достига
душата ти, щом закопней –
за нещо малко, свидно - тихо
ще търси устните ти в миг убог,
на шепот скръбен, време лихо -
да сложи точка моя слог.