Душата ми е вехта книга

Душата ми е вехта книга,
ранимо, сùротно дете,
но ти не бой се, отгърни я,
тя с нежни страници зове...
И краищата пожълтели
ще галят твоите ръце,
по устните ти закопнели
ще бягат мойте редове.

Душата ми е вехта книга,
събира прах и стон, и свян,
до болка в края си достига,
но ти не тръгвай изтерзан.
А пак полека остави я,
в познатия ù тих ландшафт,
до други болки да се свие,
на стария прашасал рафт.

Душата ми е вехта книга
и всеки прах ще надживей,
и с всеки прочит ще достига
душата ти, щом закопней –
за нещо малко, свидно - тихо
ще търси устните ти в миг убог,
на шепот скръбен, време лихо -
да сложи точка моя слог.

Сънят на Аргус[1]


Не виждам нищо.
В далечината, градините на Семирамида
висят като зеленото око на котка, небето
е кулата зад тях, блестяща с безбройните
езици на звездите.
Всичко е изтрито.

Не виждам нищо.
На преден план, Сократ чашата държи
с бучиниш, заспал е Диоген пред
някаква врата, фенерът му угаснал.
Всичко е изтрито.

Не виждам нищо.
И пак, на преден план (но малко във встрани)
на кладите горят души, Sancta Simplicitas проблясва
и мъж на кръст провесен се чете, като че ли, но...
Всичко е изтрито.

Не виждам нищо.
Долу, ниско, мъже играят карти
в кафене, съдбата на следобеда си разиграват,
докато едно дете умира във приют,
останало без инсулин.
Всичко е изтрито.

Нищо не видях,
макар че имам хиляди очи.
Изглежда, всичко е изтрито,
или пък не е било написано.

Дали пък, всичко не е само сън...
Хермес, ти ли си?...



[1] Аргус – В гръцката митология е гигант със сто очи, който никога не заспивал. Хера го оставила да пази Йо, превърната в юница, за да не я открия Зевс, който е влюбен в Йо. Бащата на боговете я открива, обаче, и праща Хермес, който приспива с песните си Аргус и след това отрязва главата му.