Белотата на листа

“…and yet so mystical and well nigh
ineffable was it, that I almost despair of
putting it in a comprehensible form.
It was the whiteness of the whale
that above all things appalled me.”

Moby Dick,
The Whiteness of the Whale



Този лист беше празен.
Преди да напиша тези няколко думи,
той дори не подозираше, че съществува...
Камо ли, че бе празен..., може би, дори бял...
С изписването на все повече думи,
листът ми навярно страда, както всички хора,
от ежедневна, екзистенциална самота, защото
колкото повече казва, толкова по-малко
има какво да каже, и толкова по-малко избор има с
напредването на редовете надолу.
Листът става все по-несвободен и все
по-общителен (в смисъл - лесен за разгадаване),
наглед по-прост и по-достъпен и...
по-затворен.

Някои правят сравнението– листът е подобен на
рано паднал сняг по пътеките през зимата –
(неупотребен от стъпките на хората),
плашещ и примамващ,
очакващ интерпретацията на рутината на крачките
и надеждата за неясната им посока, както и за
един астролог, който ще я разгадае или осъди...

Белотата.
Навярно тя е възможно
следствие от самоосъзнаването на листа,
(макар и да остава в действителност между редовете му,
ничия територия),

макар и тя да е само в очакването, че
все по-нарастващата депресия от
изписването на празнотата на листа
ще бъде излекувана от нечий
гениален прочит,...
или (по-вероятно)

от нечие сърце.

За мисълта като “Райд” и претъпканите рейсове

Тази сутрин, докато пътувах в рейса
се зачудих, колко много мисли се спотайваха
в недосъбудения ми мозък, изпълзяваха,
шмугваха се покрай наблъсканите очаквания за деня,
плановете и надеждите -
малки черни страхове,
простички мисли за света,
(в този ранен час – вероятно реакция на стреса),
мисли за безсмислието и смисъла,
лоши мисли за настъпаните ми крака

сетих се (какво прозрение),
че вероятно и другите хора
преживяват подобни състояния,
мислят
в този ранен час,
или по-скоро мислите им съществуват
подобно на моите,
дребни чернички думи, изречени на ум, или
само доловени като
моментно светване на лампата,
нежелани квартиранти,
недолюбващи хазаите( приютилите ги други мисли, всъщност!),
мразещи лактите в рейса

погледи, хвърлени върху околните, после
скрили се гузни, на топло, в кьошетата на подсъзнанието,
изгризали някоя надежда, потулили някой страх,
повиващи рева на бебето-ден,
преглътнали досадно-баналния рефрен на представата
за себе си и
неумолимата идентичност на кондуктора

замислих се (сънено стискащ билетче в ръка),
как всичките мисли могат да се срещнат
и в другите рейсове, дори и сред пешеходците, мръзнещи
в януарския студ или изпълзели от автобусите,
вкъщи или където и да е,
даже сънуващите,
милиарди хора с хиляди милиарди мисли,
сравними само с броя на хлебарките, които
могат да оцелеят
и след ядрена война

но само те,
мислите, ще останат след като изчезне и последния човек,
мислите на може би еволюиралите след милиони поколения
хлебарки

тогава ми просветна, че мислите
са опасност
по-голяма от атомната бомба
единственото, универсалното, и
последно
оръжие за унищожение
хлебарките

утро е, скоро ще изгрее слънцето,
не само в мисълта за зазоряване.